БЪДЕЩИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА ПРЕД БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА
(ЕТОСЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ)
Доклад на Отец Теодор Стойчев пред Международната конференция "Пътят на България. Църква-Държава-Общество”
Много се заговори в нашата страна за предстоящото ни членство в ЕС. Без значение дали това ще стане реалност или не, пред нас стоят определени въпроси. Тази тема бе провокирана от негативното отношение на много от християните, а също и от някои изказвания на видни православни богослови. В нашите църковни среди продължава да битува разделението Изток - Запад, като Изтокът е определян като духовен, мистичен, а Западът като рационалистичен и бездуховен. Всичко западно е пагубно за човешкия дух и спасение.
Например преподобни Иустин Попович пише в тази връзка следното: ”Какво представлява Европа? Това е похот и разум - човешка похот и човешки разум, и те заедно са въплътени в папата и Лютер. Следователно какво е Европа? Папата и Лютер, издребнели и издребнени човешки желания и разум, потънал в суета до краен предел….Папата като владетел на света – ето Европа в нейната същност.” 1
А на друго място същият автор посочва: „Говоря за Православната Църква. Кое е нейната същност? Богочовека Христос. Оттук всичко православно носи Богочовешки характер.” 2 Колко прекрасен образ на православието, а бихме казали и на всичко източно. Но би трябвало да си зададем въпроса; В името на този Богочовешки характер ли бяха водени толкова много войни? Вероятно Христос ни учи да мразим всичко, което не е православно. А би било добре да си припомним и междусъюзническите войни от началото на XX в., - войни, водени между православни народи.
Ние отричаме догмата за главенството и непогрешимостта, и с основание, като еклизиологичен проблем, който стои против съборността на Църквата, но забравяме за патриаршеския или автокефалния папизъм, на който сме свидетели.3 В тази мисъл на преп. Иустин проличава едно отъждествяване между историческия и духовния образ на Европа, а те не се препокриват напълно особено в нашето съвремие.
Доц. Димитър Попмаринов също прави подобно разделение между изток-запад, но в една чисто духовна перспектива. Съгласявайки се с о. Ал. Шмеман и о. Флоровски, той пише: „Западът не е разбрал, че под всички различия и несъгласия, богословски и небогословски, между изтока и запада винаги съществува една съществена разлика в опита и разбирането на трансцедентното битие, или по-скоро на уникалното християнско твърдение относно двете: абсолютната трансцедентност на Бога и неговото реално присъствие…С други думи, Изтокът отхвърля нехристиянските плодове на Запада.”4 Този откъс става по-понятен в контекста на целия текст. Авторът прави разграничение между култура и цивилизация. Културата е винаги религиозно ориентирана. Тя има своите корени във вярата.5
Цивилизацията има напълно секуларни цели. Целта и е да удовлетвори нещо, което има утилитарен характер - да задоволява преди всичко материалните нужди. В хода на тези разсъждения липсва това грубо разграничение, което срещаме при предходния автор. Тук също се посочват съществуващите различия в учението, но те са отделени от това, което е секуларно. Културата и цивилизацията се разделят, като по този начин се дава възможност едното да проникне в другото и да го промени, а именно културата да промени цивилизацията.
Но и при тези автори, ако съм ги разбрал правилно, остава разделението Изток - Запад като антиномии на доброто и злото. Но ако ние православните сме представители на Изтока, аз не мисля, че нашата ситуация, поне в момента, е по-различна. У нас цивилизацията също е погълнала културата. Не може да се каже, че ние не сме обхванати от секуларния демон.
Не можем да отречем недъзите на западното общество или догматичните различия между двете Църкви, но докато продължаваме да гледаме втренчено на тях няма нищо да се променя. Аз не съм оптимист по отношение на доброто бъдеще на света, с оглед библейската перспектива. Но това не означава, че трябва да чакаме като християните от I в. идването на Христа. Човечеството като цяло боледува и това не може да бъде отречено. Нациите днес навлизат в една нова история. Те взаимно се заплашват. Ядрената надпревара не е спряла. Всички осъзнават нейната реална заплаха. Екологичната катастрофа, преразпределението на пазарите, развитието на технологиите, което не разкрива пред нас единствено и само светли хоризонти, но също така поставя и не малко проблеми за решаване, тероризма и т. н. са проблеми, които стоят на дневен ред. Европа не прави изключение. Имиграцията поражда много проблеми, които също се нуждаят от решаване: безработицата, експлоатацията, насилието, враждите, нравственият упадък на цялото ни общество и ред други проблеми стоят и чакат разрешение. Въпросът е дали ние желаем това. България е част от всичко това, а Църквата е призована да участва в изцелението и заздравяването на обществото.
Накратко бе очертано кое е това, което провокира представянето на една такава тема. Но за решаването на основния проблем е необходимо да се спрем на някои въпроси.
Българската Православна Църква в рамките на ЕС. Страх или възможност
Когато човек слуша за разделението Европа – България; Европа – Сърбия и др. подобни, си задава въпроса кое е Европа и къде сме ние. Отговорът на този въпрос никак не е лесен, защото е твърде трудно да се говори за това кое и къде е Европа. От една страна имаме чисто географски обозначения или „историческа Европа”, а от друга културна Европа. Географските рамки много трудно могат да бъдат определени или поне във времето са се променяли, а може да кажем, че остават отчасти спорни. Например, Европа по времето на Римската Империя се отнасяла до географски регион, приблизително обхващащ по-голямата част от днешния континент Европа с изключение на Скандинавския полуостров. Британските острови и Пиринейския полуостров често били изключвани от Европа. През по-голямата част от древността Европа не обхващала онова, с което днес я свързваме. 6 Разделението Изток - Запад нямало същото значение в античността, каквото има за нас. Разделението на Римската империя на две части на през 286 г. от император Диоклециан имало решаващо значение за оформянето на бъдещия антагонизъм между Изтока и Запада.
През вековете след своето създаване Константинопол изградил своя собствена идентичност. Впоследствие представата за Европа започнала да означава западната част, докато идеята за Империята се отнасяла до Византийския изток, Ориента. С упадъка на Рим възникнала представата за християнски, цивилизован свят, и Европа и Византия започнала да бъде идентифицирана с християнската религия. Християнството било свързвано с културното превъзходство и цивилизация, докато нехристиянския свят бил разглеждан като нецивилизован и варварски.
Когато границите на Европа били очертани от настъплението на исляма, християнството в действителност станало териториална религия на средновековна Европа. В своята карта Мартин Валдзеемюлер ограничава северна Европа до Англия и Ирландия. Картинно-картографската репрезентация на Източна Европа е много по-слабо представена.
Докъде достига Европа? До XVIII в. намиращите се под османско господство Балкани се отбелязват като европейска Турция, а останалата част – като азиатска Турция. В тази връзка е интересно мнението на Джералд Деланти, който пише: „Политиката, носеща маската на география, е определяла дефиницията за Европа.” 8 Това показва, че политическите интереси, често са стояли в основата на географската идентичност. Източната граница никога не е била фиксирана: най-северната и точка е между Бяло и Балтийско море, а най-южната и точка се е измествала в различни степени от Уралските планини, река Дон, Каспийско море, до Черно и Егейско море. Балканите недвусмислено са определяни като част от Европа. 9 Въпреки междинното място, което заемат като разделителна ивица между ислямския изток и християнския запад, те имат своето културно и историческо място в Европа.
Като говорим за границите на Европа ние не можем да не споменем духовните и измерения. Мнозина твърдят, че Европа е обвързана с обща културна нишка, като посочват гръко-римските и корени и християнството. Католическата църква настоява, че християнството е културната спойка. Но истината е, че християнството не е хомогенно. След разделението на Църквата 1054 г. в духовното единство настъпва разделение. Въпреки това разделение и дългото ерозиране на взаимоотношенията между двете Църкви, християнството като вяра са се оказвала решаваща в много моменти. До края на XV в. идеята за Европа била главно географско понятие и била подчинена на християнството. Но след падането на Константинопол идеята за Европа измества християнството.
Днес разбирането за християнска Европа съвсем е разклатено. Мюсюлманската общност на континента е твърде голяма. Води се дискусия за приемането на Турция и Русия в ЕС, а също се повдига въпроса дали страните от Северна Африка и Близкия изток да не бъдат привлечени със статут на асоциирани държави. Това показва, че географските представи за Европа са се релативирали значително.
Разделението Изток-Запад също губи своето антиномично значение в създалата се глобалистична ситуация. Революцията в софтуера, дигитализацията на медиите, персоналните компютри, световната мрежа и безжичните информационни потоци ни помагат да бъдем едновременно в Изтока и в Запада. Да черпим от чистата или от мътната вода. Не може да пропуснем факта, че този религиозно-културен плурализъм се възпълва от присъствието на неоезичеството, а може да кажем, че неговото влияние никак не е малко.
Този исторически преглед ни припомня къде и кои сме ние. Ние сме европейци и много е странно когато някои продължават да твърдят: „ние не искаме да влизаме в Европа.” Въпросът е, че ние сме в Европа без значение дали ни харесва или не.
Днес пред нас стои един проблем, а именно членството ни в ЕС. Това членство необходимо бреме ли е или възможност? Заплаха или надежда? Отговорите са твърде противоречиви и трябва да кажем не еднозначни. Ние не обсъждаме въпроса дали искаме да влезем или не. Отговорът е даден от други. Ние сме поставени пред една нова реалност и трябва да намерим своето място. Къде се крие началото на ЕС и как трябва да мислим за него? Това е един от въпросите, на които трябва да отговорим преди да престъпим към решаването на следващия основен въпрос.
След Втората Световна война светът не е същия. Страхът от разрухата, несигурността поставят пред решаване един основен въпрос, който и днес стои пред нас, а именно въпросът за това как да живеем в един по- спокоен свят. Волфганг Шмале вижда началото на бъдещето европейско обединение в развитата от външния министър на САЩ Джордж Маршал Програма за възстановяване на Европа. 10 През 1946 г. Чърчил призовава към основаване на Съвета на Европа. Това става на 5 май 1949 г. в Лондон.
Глава 1. член 1 на СЕ определя: „Съвета на Европа има за задача да установи една по-тясна връзка между неговите членове за защита и подпомагане на идеалите и принципите, които са тяхно общо наследство, и да подпомогне техния стопански и социален напредък.” 11
През 1957 г. се създава ЕИО (Европейска икономическа общност). Мандатът на ЕИО предполага създаването на общ пазар и хармонизиране на таксите и митата, премахване на вътрешните митнически бариери и изработване на правила за управление на капитализма и за свободно наемане на работна сила. Договорът от Маастрихт от 1992 г. трансформира ЕИО в Европейски съюз. Страните членки се задължават да въведат единна европейска валута, да разширят международноправителственото сътрудничество и да включат в неговия обхват общата политика във външните работи и сигурността.
Договорът от Амстердам през 1997 г. подсилва ангажимента на съюза към човешките права и изисква от страните кандидатки да спазват Европейската конвенция за правата на човека като условие за приемането. Това споразумение дава на ЕС законодателна власт срещу дискриминацията на расова, религиозна, етническа, и сексуална основа, както и на хората в неравнопоставено положение, навсякъде в съюза.
Има много други позитивни неща, които могат да бъдат посочени. Езикът в новата конституция е универсален. Документът не е насочен към отделен народ, територия или държава, а към цялата човешка раса и планетата. Ако може да обобщим същината на документа, трябва да кажем, че той е един ангажимент за зачитане на човешкото разнообразие, за защита на човешките права и правата на природата, в подкрепа на качеството на живот, стремеж към устойчиво развитие, освобождаване на човешки дух за развитие на неговите способности, изграждане на траен мир.
Това е към което се стреми европееца. Всичко това е добро. Всеки иска да има равни права с другия, един чисто библейски принцип. Равни права между мъжете и жените, солидарност между поколенията и опазване правата на децата, икономическа стабилност, сигурност на всички социални нива. Към това се стреми и желае всеки.
Но има други проблеми, които трябва да се решат. Днес много българи се притесняват, че може да загубим своята национална идентичност. 12 Този въпрос по принцип не е решен. От една страна федералистите се застъпват за предоставянето на повече власт на съюза, а от друга конфедералистите се опитват да запазят властта в ръцете на страните членки и гледат на ЕС повече като на междуправителствен форум за координиране на националните цели и за укрепване на интересите на всяка от страните членки.
Проблемът е, че ЕС прие една трета форма. Той се превърна във форум, чиято функция е да следи за спазване на правилата във взаимоотношенията и да помага за координиране дейността между широк кръг играчи, сред които е националната държава. Както пише Джереми Рифкин: „Първостепенна роля на ЕС стана оркестрирането.” 13 Трудно е да се гадае относно бъдещето на националния суверенитет. Волфганг Шмале пише в тази връзка: „Този проблем в края на краищата не е политически, за да се реши по пътя на учредяване на конституция, а зависи от хода на културната интеграция.” 14 А културният дух е твърде плуралистичен. За хомогенизиране е дори кощунствено да се говори. В една мултикултурна Европа всяка претенция моето и само моето е твърде абсурдна.
Също, би било пресилено да се говори, че Западът се стреми към създаването на една обща култура. Напротив, Сантяго Забала (изследовател по философия в Папския Латерански университет в Рим) изразява насочеността на днешната философия по следния начин: „Всъщност допускането, че всички позиции са равностойни поради недоверието в истината, представлява най-големия успех, постигнат от деконструкцията на метафизиката.” 15 Това говори за релативиране на истината.
Въпросът за съхраняването на дадено културно наследство не интересува само нас, страните, които са в процес на интегриране. Това е един съвременен сериозен дискурс, който вълнува интелектуалните среди. Търсенето на решение на мултикултурализма е наистина характерно за демократичните общества. Затова с право Ами Гутман отбелязва, че „в наши дни е трудно да се открие демократично или демократизиращо се общество, в което да не се разгръща сериозен спор около това, дали и доколко неговите публични институции трябва в голяма степен да признават идентичността на културни и на поставени в неизгодно отношение общества.” 16 И решенията са давани в полза на признаването.
Същата авторка приема две форми на уважение.
1. Уважение към уникалните идентичности на всеки индивид, независимо от пол, раса или етнос.
2. Уважение към онези дейности, практики и начини на виждане на света, които са особено ценени от членовете на онеправданите групи… 17
Разбира се има много проблеми, които остават за решаване. 18 Но определено можем да кажем, че при срещата на различни култури е възможно взаимно влияние, което би трябвало да определим като естествен процес. Затова смятам, че подходът и решението на Юрген Хабермас по посока свободата на човек да се самоопредели е обосновано. „Всяко гарантиране на оцеляването, пише той неизбежно би отнело на членовете самата свобода да кажат да или не, необходима им за да присвоят и да съхранят своето културно наследство. В условията на рефлексивна култура единствените традиции и форми на живот, които могат да оцелеят са тези, които обвързват членовете си, подлагайки се същевременно на критична проверка и предоставяйки на следващите поколения правото на избор да се поучат от други традиции или да се обърнат към други брегове и да се установят там. 19
Затова ние като православни християни трябва да оставим на човек правото в новата ситуация да се самоопредели, защото в противен случай бихме се превърнали в изразители на тоталитарното мислене. Много от православните християни в нашата страна са против членството само защото то ни изправя пред по-различна културно-религиозна реалност. За съжаление радикалното поведение в нашите среди не е инцидентно. Но всеки църковен радикализъм и всяка форма на изолираност са противни на православното съзнание. Всеки народ трябва да общува, да се приобщава, да комуникира, да сътрудничи с всички народи и техните култури. Затова напълно е основателно мнението на прот. Радован Бигович, че „Църквата, от една страна, се противопоставя на всеки национализъм и изолация, а от друга - на всеки унитаризъм, централизъм и унификация на света и живота.” 20
Крайно време е да станем по-отворени към другите. Вместо да се притесняваме за нашата идентичност, което по-скоро изразява културно безсилие, неувереност и слабоватост, ние можем да използваме възможността да покажем нашата православна традиция, да я споделим, но не по един „имперски” начин, а водени от скромната амбиция на любовта. Трябва не само да не се страхуваме, но и да спрем да се приемаме като самодостатъчни и единствени, просто защото ние не сме сами и не сме ваксинирани срещу това да участваме в историческия времеви поток. За всичко това ни говори образа на Христа, Който „унизи Себе Си, като стана раб и се уподоби на човек” /Фил. 2:7/.
Както Църквата е едно тяло, така и цялото човечество трябва да бъде разглеждано като едно тяло, чийто глава е Христос. Християнинът е призован да преобразява света, да му помогне да измине пътя от Ур Халдейски до благодатния Ханаан. „Християните и християнските църкви трябва винаги да работят сред онези човеци, които остават в света, за да трансцендират света като статичен порядък, за да достигнат до по-висше състояние,” пише прот. Димитру Станилоае. 21
Има друг по-важен проблем, но той не трябва да бъде изваден от контекста на нашата родна действителност. Това е проблемът за духовността. Както бе споменато в началото, всяко радикализиране между духовния изток и бездуховния запад трябва да се избягва. Може да говорим за различни визии на духовността в източната и западната Църкви, което е вече чисто христологично-пневматологичен проблем, а не топографски. В случаят е важно да посочим, че в контекста на глобален религиозен подем Европа е тази, която според изследователите прави изключение. 22 Затова Питър Бъргър счита, че „…в Източна Европа ще се случат сходни събития, точно доколкото тези страни също ще бъдат интегрирани в нова Европа.” 23
Тъжното е, че нашата страна в духовно отношение явно отдавна е влязла в Европа, защото духът на секуларизма е проникнал застрашително в нея. Ако прочетем Европейската конституция, ние ще разберем, че този нихилизъм по отношение на европейската духовна реалност е основателен. Там няма дори едно позоваване на Бог и твърде бегло е споменато християнското наследство на Европа. Срещу това се обявява папа Йоан Павел II. Но за съжаление повечето застъпват мнението на бившия испански външен министър Ана де Паласио, че „единственото знаме, което имаме, е секуларизъм”
Не са малко тези интелектуалци, които виждат бъдещето на стария континент без Бога. Ричарт Рорти пише, че църковните институции, независимо от всичко добро, което правят, независимо от цялата утеха, която дават на нуждаещите се и отчаяните, са опасни за здравето на демократичните общества. 25 Европа без Бога. Или Европа, която не се интересува от метафизика.
Означава, ли това, че България задължително ще върви в тази посока? Определено трябва да кажем, че отговорът зависи изцяло от нас. Ние за съжаление вече сме поели този курс. Говорим за проблеми като хомосексуализма, хомосексуалните бракове в западна Европа, за криза в семействата, за насилието, наркомания и проституция. Думи, с които сме свикнали. Ако погледнем поведението на някои от иконите на нашето общество, ще разберем срещу колко сериозни са проблеми сме изправени. Цяла плеяда чалгаджии, с поведение, на което могат да подражават и проститутките, са едни от многото идоли, на които служи обществото. Азис се опитва да ни убеди колко естествено и полезно за младите е неговото поведение.
Не би трябвало да премълчим и за църковната летаргия. Много от духовниците буквално нехаят за това, което се случва, а да не споменаваме и това, че мнозина участват в тези дела на тъмнината.
Това са реални и наболели проблеми срещу, които ние трябва да се изправим. И доколкото това са глобални недъзи, ние можем да използваме опита на другите. Техните грешки и техните успехи. Не можем да се борим срещу проституцията, компютърната порнография, нарко-бизнеса, насилието и др. подобни демони на нашето съвремие ако не използваме ресурсите и сътрудничеството на другите държави и опита на другите църкви.
Можем да почерпим опит от другите християнски църкви за тяхната работа с хората, които проституират. Има сдружения, които работят с проститутките. Използването на интернет пространството като възможност да достигнем до повече хора се прави вече у нас, но е необходимо много повече. При работата с наркозависимите също се нуждаем от това да споделяме опита на другите. Как функционират кумуните на Запад. Не трябва да търсим само финансова помощ, но да обединим усилията си срещу този общ проблем.
Разбира се тази дейност не трябва да се извършва извън сакраменталния опит на нашата Църква. Опитът показва, че участието в сакраменталния живот на Църквата принася по-дълготраен плод. Ако нашето социално дело се извършва извън рамките на литургичния живот, то тогава ние ще станем служители на Червения кръст.
Топос на духовността
Това е следващата точка, чрез която ще се опитаме да покажем кое е решаващото за духовния ни живот: мястото или аскезата. Има ли духовността пространствени измерения? Има ли значение къде се намираш, така щото това да определя твоят духовен начин на живот? Това са някои от въпросите, върху които ще спрем нашето внимание.
Ако кажем, че средата е решаваща вероятно бихме имали известни основания, дотолкова доколкото средата помага на човека по-лесно конструира своя духовен опит. По-лесно е да си православен в православна страна отколкото ако живееш в католическа или ислямска, например. Но ако подобна постановка бъде аксиоматизирана, то това би означавало, че ако дадения човек се премести, той се лишава от възможността да се богооподобява, да участва в живота на Църквата. Подобна теза е абсурдна, защото тя няма еклезиологични измерения. Църквата не е тук или там. Тя не е вселенска, а съборна. Което означава, че не количествени и географските категории са решаващи, а вътрешната пълнота и цялост на живота на Църквата. 26
Без значение къде се намира човек, от кого, или от каква културна среда е обграден, той има възможността по пътя на аскезата и тайнствата да участва в благодатния живот на Църквата. Подобно разбиране има връзка със самата представа на Православната Църква за човека. Човекът като онтологична ипостас, е свободен от пространството, времето и природната необходимост, както посочва Христос Янарас. 27 Не природно културната необходимост обуславят и налагат на човека начинът на неговото поведения, но той сам в свободата на своята ипостас трансцедира към истинския благодатен живот. А благодатният живот на Цървата не се осъществява в сакраменталното пространство на храма, а в сакраменталното пространство на сърцето, защото „средоточието на православната духовност е сърцето,” както пише архим. Иеротеос Влахос. 28
Нито Европа, нито ЕС, нито определено културно влияние или натиск могат да ни отлъчат любовта Христова, а единствено и само нашето духовно безхаберие и безразличие. Трябва да започнем да се преобразяваме и тогава другите ще бъдат заразени от Духа. Както е казал св. Серафим Саровски ако човек придобие мирен дух мнозина ще се спасят около него. Такъв трябва да бъде истинския православен прозелитизъм. Човекът, който е станал богоносец е образ на идеалното европейско и глобално общество, защото ако искаме светът наистина да бъде по-добър той трябва да стане богоносец.
Тук не става въпрос за социална изолираност, но за социална ангажираност. Да живееш така, че твоят пример да зарази другите. Но когато говорим за начин на живот респективно разбираме православен начин на живот. Но в едно мултикултурно и мултирелигиозно общество е невъзможно да застанеш с претенцията за уникалност и единственост. Кое е това върху, което съвременното европейско общество трябва да се обедени. Може ли да се предложи един общ етос.
Общ или църковен етос
Днес се търсят и предлагат различни основи, върху които европейското общество да може да се конституира. Търси се универсално валидна етична рамка, която да помогне за оцеляването на народите. Юрген Молтман вижда в правата на човека именно тази универсална валидна етична рамка. Той пише, че „…правата на човека трябва да придобият авторитет надхвърлящ конкретните интереси на отделните нации, групи, религии и култури. Днес, пише той, партикуларистичните религиозни претенции за абсилютна истина, и безогледното преследване на партикуларистични политически интереси са еднакво опасни за самото съществуване на човечеството.” 29
Но тази универсална етична рамка, която съдържа в себе си и правото на събиране, например, излиза извън това, което може да определим като онтологична даденост или логос на поведението. Признаване правото на хора от един и същ пол да сключват бракове може да бъде решен на чисто политическо ниво, но това не изключва правото, а бихме казали и задължение от страна на Църквата да изобличават неморалния, а трябва да кажем дори противосоциален характер на подобно поведение. Джани Ватимо решава този проблем предлагайки една „неметафизикообективистична концепция за истина.” 30
В случая сме изправени пред един друг не лесен за решаване проблем, а именно авторитета. Кой върховен авторитет трябва да бъде следван, божествения или политико-партийния? Какъвто и да е отговора, той няма да удовлетвори всички. Въпреки всичко това, определени етикосоциални проблеми ще останат открити за различни дискусии. Църквата няма да престане да се обявява против аморалните, от нейна гледана точка прояви, които застрашават духовния и обществен живот. Това от друга страна създава напрежение, което трудно може да бъде преодоляно.
Любовта към човека е тази основа, върху която трябва да се гради. Любовта към грешника, любовта друговереца, любов подобна на Христовата. Спасителят отдаде Себе Си за блудницата, за разбойника, за всеки един от нас.
Но това все още не ни дава възможност да говорим за единен етос. Ханс Кюнг предлага истинско човешкото като универсален критерий. Той се позовава на общата човешка природа на това, което ни прави да бъдем истински хора, като основен универсален критерий. 31 Кюнг призовава всички религии да постигнат съгласие най-малкото по отношение на този основен въпрос за критериите: „добро е за човека това, което му помага да бъде истински човек.” 32 Истински хуманното, това което е достойно за човека е знамето, което трябва да бъде издигнато.
Но тук е добре да бъдат направени няколко пояснения. Днес често хуманността е разбирана и мислена отделно от Бога. Самодостатъчността на човека е обожествена. От една чисто православна перспектива е абсурдно да се говори за етос отделен от Бога. Но ако търсим съгласие в хуманността и човечността то тогава е добре да говорим за единство в многообразието. Единство на основата на човечността и достойнството на човешката личност, и многообразие в религиозните практики и традиции. Търсенето на една обща платформа, която ще помогне на хората да живеят свободно и достойно без значение на тяхната религиозна принадлежност е задължение, което стои пред всички нас. 34
От друга страна всеки компромис с истината трябва да се разглежда като бунт срещу човешкото достойнство. Много добре пише в тази връзка Кюнг: „Според основния религиозен критерий една религия е истинна и добра, ако и доколкото остава вярна на своя собствен произход и канон – на своята автентична „същност.” 33
Във връзка с така очертаните задачи е добре действително да се води диалог не за създаването на една обща религия, а да се търсят тези общи принципи, които наистина да обединяват всички в името на мира и толерантността. А отделно от това, всяка религия е свободна да следва своята духовна традиция.
Нашата Църква официално излезе от ССЦ, вероятно поради натиска от страна на някои от привържениците на стария календар, но днес се забелязват тенденции към преосмисляне на това решение. Определено е необходимо подобно поведение в създаващата се нова реалност. Всеки поведенчески догматизъм е вреден за понататъшния диалог. Но за целта са необходими подготвени хора, които наистина да бъдат лице на Църквата.
Неграмотността и нетолерантността е още една причина за между религиозното отчуждаване. Свещениците имат не леката задача да говорят на християните за другите. За сега малко се работи в тази насока и затова често чуваме странни и некомпетентни изказвания. Радован Бигович пише по този въпрос следното: „За Православната църква участието в икуменическото движение и в диалога с нехристиянските религии не е предмет на тактика и дипломация; то е мисия на Църквата, проява на самата и идентичност.”
В заключение трябва да кажем, че бъдещите предизвикателства пред нашата църква са до голяма степен настоящите ни трудности. Би било пресилено да се говори за духовни стресове, които ще настъпят след присъединяването ни към ЕС. В момента неоезичеството е толкова силно,че трудно може да бъде изместено от друга религиозна вълна. Трябва да направим разбираемия език езикът на църквата ако искаме да ни разбират. Старата чисто църковна лексика, която единици хора все още разбират, трябва да бъде заменяна когато е необходимо, в името на по-доброто общуване. Придържането към преданието и задълбочаването на литургичния живот на Църквата са условия, без които не е възможно да се устои при тази интеркултурна среща.
Самопонятно е, че литургичния живот предполага праксис, духовно преобразяване. Трябва да бъде обърнато сериозно внимание на богословското и духовно ниво на сегашните свещениците и на тези, които в бъдеще ще подават молби. Още страдаме от липсата на компетентност. В едно общество, което се интелектуализира все повече и повече е недопустимо свещениците да продължават основно да се занимават с въпроси за това как да си приготвим корбана.
Отвореността към другите, отвореност в името на общото благо трябва да се разглежда като сотериологично призвание на Църквата. Всяка изолираност и нетърпимост са не само неподходящи в съвременните условия, но те нямат и нищо общо с духа на Църквата.
Новото време трябва да бъде времето на истинската Църква. На Църквата като съборна даденост. Църква, която духовно преобразява. А това зависи от нас. Никой не може да ни открадне възможността да бъдем това, към което Христос ни е призовал.
Библиография:
1 Преподобни Иустин Попович. "Православната Църква и икуменизмът". С., 2004, стр 209.
2 Пак там, стр 153.
3 Нека не забравяме проблема с автокефалността на нашата Църква, съвременния проблем с Македонската Църква и др.
4 Димитър Попмаринов. "Съвременни Богословски проблеми". В. Търново, 2004, стр 168.
5 Пак там, 166
6 Джералд Деланти. "Изобретявайки Европа. Идея, идентичност, реалност". Издателство „Балкани”, 2004, стр 37.
7 Волфганг Шмале. "История на Европа". С., 2005, стр 53.
8 Джералд Деланти. Пос. съч., стр 73
9 Пак там, 74
10 Волфганг Шмале. "История на Европа". С., 2005, стр 235. Тази програма не е напълно безкористна, защото чрез нея се цели подпомагането на икономиката на САЩ. 25 милиарда долара са отпуснати с условия. За да продължат да получават помощ, европейските страни трябва да подготвят почвата за: „формиране единен голям пазар, в чиито очертания да бъдат премахнати количествените ограничения за движението на стоки, валутните бариери при разплащанията и митата.” Виж повече по темата Джереми Рифкин. "Европейската мечта". ИК „Прозорец”, 2005, стр 202.
11 Пак там, 237
12 Същият този автор ни запознава с подобни тенденции, които съществуват. Жан Моне вижда благоденствието на Европа в отказa от повече национален суверенитет за сметка на по-широк политически съюз. Подобно е виждането и на Робер Шуман, германският канцлер Конрад Делор и др. Вж. Джереми Рифкин. Пос, съч., стр 200, 201
13 Пак там, 211
14 Волфганг Шмале. Пос. съч., стр 257
15 Ричарт Рорти и Джани Ватимо. Съставител Сантяго Забала. "Бъдещето на религията". КХ, 2005, стр 21
16 Ани Гутман. "Въведение". В Чарлс Тейлър. "Мултикултурализъм". С., 1999, стр 19.
17 Пак там, 25
18 В сборника съставен от Ани Гутман се дискутират тези проблеми за културното многообразие
19 Юрген Хабермас. "Борбата за признаване в демократичната правова държава". В Чарлс Тейлър. Пос. съч., стр 143
20 Радован Бигович. "Църква и общество". С., 2003, стр 259
21 Прот. Димитру Станилоае. "Православното учение за спасението и неговото значение за християнското служение в света. В Изтокът и западът за личността и обществото". Велико Търново, 2001, стр 158
22 Питър Л. Бъргър. "Десекуларизацията на света: Глобален преглед. В Глобализацията на света". КХ, 2004, стр 21. Рифкин пише също така: „Европа е най-светския регион в света.” Джереми Рифкин. Пос, съч., стр 208.
23 Питър Л. Бъргър. Пос. съч., 22
24 Джереми Рифкин. Пос, съч., 208
25 Ричарт Рорти и Джани Ватимо. "Бъдещето на религията". КХ, 2005, стр 51
26 Виж по темата за съборността Прот. Георги Флоровски. Библия, Църква, Предание. С., 2003, стр 47-68
27 Христос Янарас. "Свободата на нравствеността и етосът на човека. В Изтокът и Западът за личността и обществото". Пос. съч., стр 106
28 Архим. Иеротеос Влахос. "Православната духовност". Велико Търново, 2005, стр 36
29 Юрген Молтман. "Правата на човека, правата на човечеството и правата на природата. В Изтокът и Западът за личността и обществото". Пос. съч., стр 288
30 Джани Ватимо. "Епохата на интерпретацията". Ричарт Рорти и Джани Ватимо. Пос. съч., стр 72
31 Ханс Кюнг. "Проект за световен етос". КХ, 2003, стр 110
32 Пак там
33 Ханс Кюнг. Пос. съч., стр 118
34 Радован Бигович. Пос. съч., стр 156, 157
Пресцентър на Обществен комитет "Православни ценности"
|
