МИСИЯТА НА ДУХОВНИКА Е ДА БЪДЕ НАВСЯКЪДЕ
Отец Стоян Махлелиев от Катедралния храм "Свето Успение Богородично"
Вестник "Черно море" - 2 12 2004 г
Визитка
Отец Стоян Атанасов Махлелиев е роден на 8 октомври 1964 г. в с. Раздол, Благоевградско. Той продължава пътя на баща си като свещенослужител. Завършва Софийската духовна семинария и Софийската духовна академия. Осем години е свещеник в гр. Кресна, след което е призван да служи във Варна. По негова инициатива за първи път е въведено вероучение като свободно избираем предмет в СОУ "Св. Климент Охридски" преди 4 години. Отец Стоян води и църковно училище към катедралния храм.
Увлича се по футбола и като ученик е бил приет в "Пирин" - Благоевград. Сега играе плажен футбол, сформира любителски отбор към митрополията с идеята да организира мач с отбор на община Варна. Привърженик е на ФК "Черно море" и ЦСКА.
Със съпругата си отглеждат син, който е на 14 години.
Татина Младенова
Отец Стоян, преподавателската Ви работа би трябвало да бъде пример за много свещеници. Защо започнахте и как преценявате ролята си в училище?
- Воден от мисълта, че духовникът трябва да преподава навсякъде, отидох при директора на училище "Св. Климент Охридски" г-н Петков и го помолих да ми осигури присъствие там. Така от 4 години с благословията на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил и разрешението на съответните инстанции в образованието аз преподавам. И мога да се похваля с успех, защото вече имам към 100 деца, които са утвърдени християни. Те имат дълбоки познания във вярата. Знаят какво да вършат, когато влязат в храма, знаят как да се държат, знаят какво е пост, изповед, причастие.
Това училище е единственото, където свещеник присъства в часовете по програма. Има занимания и в няколко други, но те са като неделни училища. След неделната литургия се събират. Но почти всички са деца на вярващи християни. За мен би имало много по-голяма полза, ако свещеникът работи с деца, които са от атеистични семейства. Работя с такива ученици и виждам, че присъствието ми има полза. Защото деца, които никой не е упътвал във вярата, стават вярващи.
Казахте - 100 деца. За град като Варна това е капка в морето...
- За вероучението в училище като самостоятелен предмет трябва да се преборим. Казвам това, защото нито едно правителство досега нямаше волята да узакони присъствието на духовни лица в училищата. Това е рецептата, която ще излекува духовно нашата младеж, която за съжаление не върви по добър път. Знаем, че се правят комуни за лечение от наркоманията, но е по-добре ние да инвестираме в присъствие на духовни лица в училищата, които да проповядват на децата, че самоубийството, убийството, алкохолът, наркотиците са грях. И така да предпазим децата от злото. Трябва да се вземат превантивни мерки. И това е една от тях.
Има доста млади свещеници, които не са дистанцирани от светските интереси на учениците, познават добре нагласата на подрастващите. Защо не подемат работата Ви?
- За наша радост през последните години в църквата навлязоха много млади и интелигентни свещеници и на тях може да се разчита. Но присъствието в училище под формата на СИП е трудно. В смисъл, че децата са много натоварени. Преподавах на V, VI и VII клас. Но започнах да препращам децата към църковното училище. Събираме се в събота и после заедно отиваме на служба след обяд. Седмокласниците имат всеки ден по 7 часа. И как аз да отида за още един час. Едно дете, което е изморено и гладно, как ще възприема информация...
Казахте - да се преборим. Как ще стане това?
- Една от целите на обществения комитет "Православни ценности", който създадохме, е за духовно възраждане и по-специално за въвеждане на вероучение в училищата. И то като задължително избираем предмет. Така ще можем да влезем в самата програма, без да натоварваме допълнително децата. Ето сега аз преподавам само на V клас в училище "Св. Климент Охридски". Не искам да ангажирам по-големите пряко силите им. И възнамеряваме да направим подписки и петиции до Министерството на образованието и науката от името на обществения комитет. Това е неговата роля. Да се преборва с номенклатурата и бюрокрацията в нашето министерство. Нашите политици и отговорни лица да знаят, че това е начинът за спасение на децата. Истината е във вярата. Когато едно дете вярва, то се ограничава от всички негативи в нашето общество. То няма да стане наркоман, няма да се включи в секта, ще почита родителите си, ще уважава учителите си. И ще бъде отговорен гражданин на страната ни.
Ролята на свещеника само с вярата ли се свързва?
- Далеч съм от мисълта, че трябва да правим децата фанатично вярващи. Те трябва да бъдат умерени православни християни. И в същото време за доказателство ще кажа, че аз лично правя много извънучебни форми на занимания. Например - детски лагери в манастири. В програмата имаме разходки, басейн, спортни състезания. Аз лично участвам във всички занимания. Не ходя само с расо и не чакам децата в църквата. Аз съм им приятел. Според мен децата не са чути от родителите, от учителите. Разговарям с тях по всички теми.
Ето, едно дете трябваше да го изключат. Извършило грях, като си скрило бележника. Застъпих се. И то остана в училище и израства като много коректен и честен човек. Ако бяхме го убили с едно изключване, щеше да тръгне надолу.
Шанс ли е вярата?
- Да. Православният християнин няма да се повлияе. Не може да бъде манипулиран от негативните явления, от лъжепророци, екстрасенси.
Значи свещеникът трябва да бъде и психолог, и добър педагог?
- Смятам, че педагогиката преди всичко е психология. И за да може той своевременно да определи душевната диагноза на идващите при него хора, трябва да е психолог. И диагнозата, и духовното лекарство трябва да са точни, премерени.
Трудно ли е на съвременния духовник?
- Много. Живеем в атеистично време. Българинът е по-скоро традиционалист, отколкото вярващ. И свещеникът изпитва голяма трудност, когато трябва да формира мисленето на хората по отношение на вярата. В смисъл, че хората трябва да вярват в Бога и в съответния светия не заради това, че той е покровител на вината и на гроздето, например, а да вярват в него като духовен наш застъпник пред Бога. Традиционното надделява, а не вярата. Също така свещеникът трябва да се пребори и с много суеверия. Виждаме на всяка крачка по улиците хора, които продават всевъзможни муски, които са абсолютна шарлатания. Когато човек не е запознат с вярата, се поддава. Наблюдаваме друго негативно явление - безбрачието. Ние отиваме към Европа, но за съжаление вземаме само негативните неща. Безбрачието е едно от тях. Трябва да се разбере, че православният християнин, отивайки в църквата да се венчае, иска благословението на Бога за своето брачно съжителство. А българинът пристъпва в църквата не заради тайнството, а заради външното, видимото.
Как ще се преодолее това?
- Ако веднага след 10 ноември нашите политици, депутати, отговорни хора бяха прозрели, че свещеникът има място в училище, за 14 години, ето едно поколение, щяхме да повлияем...
А църквата какво прави през тези години?
- Не бе достатъчно настоятелна. Църквата имаше лоби в Народното събрание. Говореше се много по този въпрос, но се оказа, че стигнахме до под крушата и изпуснахме децата. Сега още едно поколение ли искаме да изгубим? Никога не е късно да започнем. Общественият комитет започва да работи много здраво в този дух. И не е въпрос да се правят симпозиуми, конференции по отношение на детската престъпност. И какво? Прави се и едно коктейлче накрая и толкова. В училищата продължават да пушат, да си купуват наркотици в дворовете. Наркомафията продължава здраво да работи. Започвам да се замислям защо нашите депутати нямат консенсус по този въпрос. Нека си имат политическите различия, но по отношение на децата, на живота им - да имат една програма, която да бъде следвана и тя да бъде съвместно изготвена с църквата, която е духовният стожер на обществото.
Прие се общинска програма за предпазване на децата от престъпни деяния. Как възприемате подобно начинание?
- Всяко събиране, за да се спаси младежта от пагубния път, е полезно. Но колко инициативи е имало. Нямаме трайност при изпълнението им. Не се изисква отговорност. Идеите досега се размиват във времето. Църквата неотлъчно трябва да присъства в подобни дела и да има главна роля. Защо го казвам. Защото виждам резултата при моите ученици. Те са по-добри, отстъпчиви, прощават си, търпеливи са, няма злопаметност, мъст. Кротки са. Такива деца ни трябват като ръководители за утрешния ден. Хора, които като станат общински съветници, кметове, депутати, дай Боже президенти, ще бъдат лоялни, откровени към избирателите си, няма да мамят, ще бъдат отговорни.
Ако Вие бяхте министър на образованието, какво бихте предприели?
- Ще спра с всякакви експерименти. Нашите ученици и учители са се превърнали в опитни зайчета. Всеки министър идва с програмата си и със своите дивотии и започва да ги прилага. За 14 години имаме толкова много промени в програмите, че даже самите директори се затрудняват да ги цитират. Да се спре тенденцията, която показва, че неспециалисти на ниво министерство измислят как да работят специалистите в училищата. Друго - бих опростил програмата. В замяна бих въвел вероучение и физическо. Децата ни са обездвижени. Утре ще се окаже, че сме най-хилавата нация в света. Нямаме програми за спорт и духовно развитие.
А и българският учител. Не го атакувам, казвам го със същата сила и за свещениците. Трябва да се подходи сериозно към кадровия потенциал. Да се види как всеки учител изпълнява задълженията си. Също и за църквата. Негативното отношение от обществото към църквата като институция се дължи на неподготвени свещеници. Нямам претенция, че съм нещо повече от другите, но мога да кажа, че заради някои страда църквата. А квалификацията на завършилия богословския факултет е добра, стига да са положени всички усилия. Трябва съвестно и всеотдайно да се работи. Нека помним, че църквата сме всички ние. Затова и държавата да не абдикира от задълженията си, както се получава през последните години.
|
